Стари текстове vol. 1: Death

– Тук ли си? Не те чувам, обади се, че си тук. Чуваш ли ме!?
*Пак говоря сама на тъмното…*
– Защо хората винаги те изоставят, точно когато имаш нужда да са до теб? Може би не издържат около мен…или може би им е по-лесно да си тръгнат, защото знаят, че няма да ги видя.
*Не съм виновна, че съм такава!*
– Те няма да те чуят и ти няма да ги чуеш повече…
– Кой е там?
– Аз съм вашият единствен приятел сега, милейди.
– Щом си приятел, значи знаеш какво искам сега…
*Моля те, кажи каквото искам да чуя, моля те!*
– Хайде, ръката ми е пред лицето ви, хванете я и се изправете. Тази нощ ще попътуваме. Дано не ви се спи.

Това бяха последните думи, които нашата милейди чу, след това сякаш душата и полетя в цветна вихрушка и тя се чувстваше лека като перо и щастлива за пръв път в живота си. Може би тук е мястото да споменем, че неканения гост беше Смърт. Единственото същество във времето и пространството, което виждаше в миналото, настоящето и бъдещето и никога не можеше да бъде изненадано, защото знаеше всичко и защото беше видяло всичко.

– Милейди, пристигнахме на първото място, което ще видите тази нощ.
– Това шега ли е? Знаеш, че не виждам, за мен винаги е нощ…
*Не съм виновна, че съм такава…не съм, не съм*
– Кой си ти всъщност? Не знам дори името ти.
– Наричайте ме както желаете, милейди, аз съм ваш слуга от момента, в който влязох в стаята ви. Но знайте, че не сте виновна за нищо, приемете себе си като човек с късмет. Много неща не сте видяла и все още сте запазили душата си чиста. Но, за да ви зарадвам, милейди, ще направя една магия. – Смърт щракна с кокалестите си пръсти и тя вече се носеше в цветната вихрушка, която по-рано я беше донесла тук. – Виждате ли това?
– Не, нищо не виждам!
*Той подиграва ли се с мен?!*
– Сигурна ли сте, погледнете по-внимателно.

Тя напрегна очите си и за миг сякаш и се стори, че светли петна пробягаха пред очите и. Това не можеше да е истина, тя беше сляпа от дете. Реши, че е халюцинация, защото много иска да вижда, но тогава започна да различава цветовете и формите около себе си.

– Господи, виждам! Как го направи?
– Нищо не съм направил, милейди, заслугата е изцяло ваша. Просто повярвахте, че можете.
– Къде съм? – каза тя разглеждайки ръцете си за пръв път. Погледна към спътника си, видя картината, която любимата и учителка и беше описвала, когато не слушаше. Видя Смъртта, но не се уплаши, сякаш знаеше, че е в безопасност. – Има ли огледало, искам да се видя.
– Разбира се, милейди, насам.

Излишно е да казваме, че когато „виждаш” с ръцете и тялото си, ще ти е много интересно да видиш истинските цветове на всичко с очите си, а не това, което си представяш. Пристъпвайки към далечното огледалото, тя почувства страх. Ами, ако види нещо ужасно там? Ами, ако през целия и живот са я лъгали, че е красива? (В интерес на истината, тя често чуваше от роднините си, че има късмет, че е красива, защото така няма да умре сама заради слепотата си.)
*Заслужава ли си да виждам, ако ще се разочаровам?*