На обратно

Започвайки този ден, нямаше начин да знам как ще завърши. И не… нямаше убити или ранени. На пръв поглед всичко си беше наред, стигнахме до летището, минахме проверките, качихме се на самолета и излетяхме. Последва едно от най-кошмарните ми кацания, пилота леееко се изживяваше като че кара изтребител, а не пътнически самолет. Разбира се, аз не съм специалист, може и да е било нормално за атмосферните условия. Сърбия.

Заслизахме от самолета и на бегом до гейта за следващия полет. Отиваме… Опашка. Оказва се, че на един гейт са два полета – до Мюнхен за 13:15 и до София за 13:20. Чакайки на опашката съобщават, че гейта се затваря след пет минути, забележете – за полета до София. На полета за Мюнхен, който е и по-ранния, все още стоеше надпис „boarding“. Хората се панираха, нормално, никой не се и опита да ги успокои, имаше пререкания с други пътници дори.

Влязохме в гейта все пак и започна поредното събличане и разхвърляне на багажа за проверка. И тогава забелязах, че нещо ми липсва – електронната ми книга, забравила съм я на предишния самолет. Няма какво да направя, ако се върна ще изпусна самолета, а нямам идея и къде да отида да я търся. Продължих нататък. Качвайки се на следващата консерва, помолих стюардесата за информация по темата. С колегата ѝ се обадиха на някой, те им казали, че книгата ми е в Lost and found на летището и че трябва да ида лично да си я получа. „Няма как да стане“, казвам, „летя за София и няма да се връщам тук скоро“.  Отговориха ми, че трябва да се обадя на телефона от сайта и там ще ми кажат какво да правя след това.

Ок, излитаме, кацаме. България.

Излизам навън, за да си викна такси. Тръгнах да го поръчвам, защото отпред нямаше нито едно, но видях в далечината че се задава едно на „ОК Супертранс“ (от малкото редовни), вдигнах ръка и го спрях. Тръгнахме, забелязах, че сумата прекалено бързо нараства.. Огледах се – „ОЖ Експрестранс“. Оф.. Десетина минути преди да стигнем до вкъщи слязох. Прецаках се само с 4 лева.

И се запитах: А ако бях чужденец? Какво грозно първо впечатление правим. Прибирайки се пеша към вкъщи, влачейки куфара си се огледах.. няма свободен тротоар, улицата е разбита, всичко е кално и мръсно. Ходя по улицата сред колите.

И въпреки че обожавам да дъвча баничка с боза, а и въздуха ни, макар и мръсен е за предпочитане, пред който и да е в чужбина..  защо държим да живеем в кочина?

Facebook Twitter Email Linkedin Plusone Tumblr

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.