За живота ми във Вселената и около всичко останало

Тук трябва да е мястото, на което да се чувствам сигурна да пиша каквото пожелая. Наскоро познат човек ми каза, че е прочел нещо тук, а аз се почувствах разголена. За това и не искам познатите ми да знаят за блога. Искам самотен остров насред интернет, но така или иначе вече няма как да стане. За това предупреждавам – Хора, ако ме познавате, не четете това.

И така…

Тази година е специална за мен, направих огромни промени в живота си, но за да имат смисъл трябва и аз да съм различна. Последните месеци си мисля за живота си от дете, та до сега. Знам, че има хора с далеч по-тежки съдби от моята, но както винаги – личните проблеми са най-големите.

Първи проблем – чувствам вина, когато съм щастлива. Това може да прозвучи странно, но когато си израснал само с баща, който се е отказал от личния си живот да се грижи за теб и брат ти си изглежда напълно логично. Този проблем намери решение, след като 20 години по-късно щастието отново дойде при баща ми.

Втори проблем – нездравословните ми отношения с мъжете. Коя жена няма такъв проблем?! Баща ми се грижеше добре за нас, но лятото отивахме на село при баба и дядо. Баба ми е тиха жена, вечно в услуга на мъжа си и синовете си. Малко като слугиня. Дядо ми обаче… Твърдоглав човек, горд и с идеята, че винаги е прав. Та той… Всяко лято ми обясняваше, че „ще стана курва като майка ми“, когато правех или казвах нещо, което не му е по вкуса (майка ми не е курва, просто реши да ни напусне, когато бяхме малки и това беше най-ужасната обида, която можеше да бъде изречена по неин адрес), а когато казвах на баща ми, той не казваше и не правеше нищо по въпроса.. Или поне не пред мен.

Дядо ми ме „възпитаваше“ с удари, а когато тръгнех да казвам нещо, баба ми все ми шъткаше да си мълча, за да не го ядосам.

Беше му много забавно да се праи на умрял, за да види как ще реагираме с брат ми. А ние се скъсвахме да ревем, защото мислехме, че е наистина. След това той отваряше очи и ни се смееше.

Редовно ми обясняваше как нищо няма да стане от мен и ме сравняваше с едни момичета от нашата улица. Какви грамотни и възпитани деца били, колко обичали дядо си и колко добре се държали с него, а аз – ще стана курва като майка ми. Но това било, защото майка им е грамотна и възпитана и живее в голям град, а мойта е от село и е курва.

А зимите… Баба и дядо идваха за празниците. Стояха няколко дни и идваше деня за пенсия и плащане на сметки и дядо ми неизбежно е трябвало да тръгне, за да свърши тия неща. Но как протичаше „сбогуването“? Не казваше, че трябва да тръгне, вместо това искаше нещо (без значение какво точно) и когато не го правех, той се разсърдваше ужасно, казваше, че съм лоша щом не искам да пусна да гледа някое си предаване примерно и че заради мен сега ще си отиде. И аз започвах да плача, да му се моля да остане, пусках тъпото предаване, а той продължаваше със „сърденето“. Накрая си отиваше, а аз оставах с идеята, че аз съм виновна.

Сега дядо ми е безгласна буква, но щетите, които ми е нанесъл продължават да са тук. „Заплашваше“, че преди да си отиде, щял да ми каже още много неща. Само, че аз вече нямам желание да слушам.

Нездравословното в случая се корени в това, че за да не ме обиждат и отхвърлят, аз съм способна да понеса толкова много неща и да простя също толкова много, потъпквайки себе си и избирайки чуждите нужди пред моите лични. Бях като просяк, който се моли не за пари, а за поне малко любов и давах всичко от себе си, за да я получа. А накрая получавах само болка и подигравки, за това че съм наивна. Понякога още се чувствам така. Не знам как ще реша този проблем, но мисля, че отговора е някъде по-нататък.

Трети проблем – доминирам мъжете във връзката ни. Не знам дали това е заради нещата, които съм преживяла или скрито в себе си им нямам доверие, че ще вземат правилното решение, но това са фактите. В някои случаи са си тръгвали от мен, защото не са се чувствали мъже, а в други аз съм си тръгвала, защото са започнали да се държат като страхливи жени. Осъзнах, че си имам модел – привличат ме интелигентни мъже, минимум 4 години по-големи от мен, които са аутсайдери, може би дори асоциални и за предпочитане да са ходили в казарма. Но защо пък такива… Дали е заради страх от конкуренция? Или защото чувствам, че имам повече общо с тях? Или е защото имам идеята, че тези неща ги определят като хора, които сами могат да се справят с живота си и няма да са ми в допълнителна тежест? А може би всичко накуп, не знам… 

Разбира се, тези неща са на пръв поглед. Аз съм от последните глупачки, които вярват в истинската любов и търсят онова специално нещо, което е неповторимо и което ще го има цял живот.

Четвърти проблем – не се чувствам жена. На много женски неща успях да се науча сама, но не и на това как да съм жена, да се обичам за това и да не го приемам като наказание. 

Когато чуя думата „жена“, първите ми асоциации е „слаба“ (психически), „слугиня“, „предателка“, а аз не искам и не мога да си позволя да съм такава, за това и отхвърлям женското в мен. То е равносилно само на болка. Може би за това поведението ми като цяло е по-мъжко, та дори получавам коментари от типа на „помислих, че си лесбийка“.
Не съм щастлива с това, което изпитвам към себе си в момента. Само ми дават пример с „кифлите“ и че трябва да се науча от тях на някакви неща, но ще се намразя дори повече, ако заприличам на тях.

Пети проблем – децата. Ужасява ме мисълта, че някой ден мога да имам мои деца. Знам, че това да си майка е най-нормалното и естествено нещо за една жена, но при мисълта, че ще има едно човече на тоя свят, което ще се нуждае от мен, за да го подготвя да се справи с всичко, а аз се чувствам повредена…

Не искам да си представям, че все пак го има и се налага да го гледам сама… В поредното разбито семейство.

Забелязала съм, че след като една жена се омъжи и роди, тя вече не е себе си.. Тя става „жената на еди-кой-си“ и „майката на еди-кой-си“, никога вече няма да е същата и в много случаи не е щастлива и иска да избяга поне за малко, но не може, заради децата.

Не съм готова да се откажа от себе си при положение, че още не съм се намерила. Когато някой ми каже, че знае какво искам, т.е.  деца – значи изобщо не ме познава.

Единственото нещо, което искам на тоя етап е сигурност. И в мен и в човека, който евентуално ще бъде до мен. Искам да ми е тихо в мозъка, да не се налага да си правя предварителни сценарии, в които реагирам на нещо, само за да се подготвя, ако наистина се случи.

Искам сигурност… и с това слагам край за днес.

Facebook Twitter Email Linkedin Plusone Tumblr

4 thoughts on “За живота ми във Вселената и около всичко останало

  1. anonimen says:

    Не искаш деца, защото не ти е дошло времето за деца. Не си намерила човека и други бля-бля шаблони, които са си точно така. Иначе животът ти с дете се променя, да. Спираш да живееш за себе си. Но е хубаво де, просто трябва да си дойде моментО.

    Поздрави,
    Ще се сетиш кой съм, предполагам де 🙂

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.