Статус

The big hint

Единственият начин да остана завинаги е, ако ми се радваш сякаш утре вече няма да съществувам. 

„Животът е пред мен“ е най-голямата лъжа, която можеш да си кажеш, защото понякога приключва изведнъж и съвсем неочаквано. Изненада… За всички. Остава дупка… И много „трябваше“.

Радвай ми се, докато ме има, утре може да е твърде късно.

maxresdefault (1)

10 причини за връщането на казармата в България

  1. За да научите, че убиването на човек с газов пистолет няма да сработи (не говорим за преработени газови)
  2. За да знаете как да действате, ако убивате човек, а оръжието ви засече… няколко пъти (Да, Октай.. теб имам предвид)
  3. За да прекъснете пъпната връв свързваща ви с мама
  4. За да спрете да мрънкате, ако нещо не е сготвено, както го прави майка ви
  5. За да се научите да разкопчавате войнишките колани, които някои момичета носят (all you need is <3)
  6. За да се научите да пушите, защото.. какво, по дяволите, ще правите по време на наряда
  7. За да научите какво всъщност е наряд (duuh!)
  8. За да се научите, че всяко нещо има последствия.. били те и 10000 лицеви и 2846км тичане или дори няколко дни в ареста
  9. За да се научите да пестите вода при къпане.. понякога по няколко седмици
  10. За да се научите да си пазите дупето… (*wink*)

Ако имате свои причини за връщането на задължителната казарма, които искате да споделите, използвайте коментарите.

#ironic

 

P.S.
Нашите мили политици и медии в дни на скука имат нужда да разискват по теми, които отдавна да приключени. В последните години това са довършването на АЕЦ „Белене“ и връщането на казармата. Първото го прецакаха тотално и каквото и да се направи е неизгодно за всички нас. Второто няма как да е хубаво, ако е задължително и караш хора насила да правят нещо, което не искат – никой не печели.
И все пак съм човек, който подкрепя придобиването на какъвто и да било вид нови знания (особено, ако са полезни или ви карат да се чувствате добре), освен това всеки, който е говорил с мен знае, че обичам всякакви по вид оръжия и военните неща изобщо.
Не е моя работа да се изказвам „за“ или „против“ връщането на казармата, но подкрепям напълно курсовете по начална военна подготовка, които армията организира.

55279_civic_type_r_pan_european_launch
Бележка

Бензин, дизел.. все тая

В събота отидох на тест драйв на Honda Civic TypeR GT (310к.с., ~75 000 лева). Не ми е първият тест драйв, преди това карах Ford Mustang(435к.с., ~100 000 лева) и Renault Megan GT(205к.с., ~55 000 лева). Но това беше първият тест драйв, който сама записах за себе си и на който отидох сама и честно казано се гордея с това. Почувствах се голям човек, независим.
Когато пристъпих в представителството на Honda, продавачите изглеждаха крайно изненадани – била съм първата жена, която идва да тества колата, решили, че записвам час за някой друг, все пак е спортна и мощна. Стана ми смешно, още повече когато ме питаха имам ли 23 изобщо… Четки малко.. 😀
Маршрутът беше много къс и натоварен откъм трафик и полиция, не успях много да се изкефя на колата. И все пак, натискаш педала и те залепя за червено-черната спортна седалка. Натискаш бутон R+ и цялото табло става агресивно червено и ти се иска да нямаше никой на пътя освен теб и колата.
Имах възможност да разгледам колата и отвън и отвътре, когато се върнахме. Спортни седалки в черно и червено, какво вече споменах, и червени колани, навигация, камера за задно виждане при паркиране, широк подлакътник, сензори за кола в мъртвата точка, удобна задна седалка и голям багажник и още много други екстри, които нямаше как да запомня. А отвън.. огромно крило и страхотен изглед отпред и отзад.. и какви джанти! Черни с червен кант, 19-ки. Някой вече беше ожулил едната от тях, та беше разкъсал и гумата отстрани.
Едно от нещата, които ми харесаха е, че турбото не вие като при мегана, колата се кара лесно и приятно, да не говорим, че изглежда супер добре, нооо определено не настръхнах както ми се случва при звука на V8. Все пак бих си я купила, ако разполагах с парите.
С това чувство и си тръгнах онзи ден от там.

R_Isocp5

Стари текстове vol. 1: Death

– Тук ли си? Не те чувам, обади се, че си тук. Чуваш ли ме!?
*Пак говоря сама на тъмното…*
– Защо хората винаги те изоставят, точно когато имаш нужда да са до теб? Може би не издържат около мен…или може би им е по-лесно да си тръгнат, защото знаят, че няма да ги видя.
*Не съм виновна, че съм такава!*
– Те няма да те чуят и ти няма да ги чуеш повече…
– Кой е там?
– Аз съм вашият единствен приятел сега, милейди.
– Щом си приятел, значи знаеш какво искам сега…
*Моля те, кажи каквото искам да чуя, моля те!*
– Хайде, ръката ми е пред лицето ви, хванете я и се изправете. Тази нощ ще попътуваме. Дано не ви се спи.

Това бяха последните думи, които нашата милейди чу, след това сякаш душата и полетя в цветна вихрушка и тя се чувстваше лека като перо и щастлива за пръв път в живота си. Може би тук е мястото да споменем, че неканения гост беше Смърт. Единственото същество във времето и пространството, което виждаше в миналото, настоящето и бъдещето и никога не можеше да бъде изненадано, защото знаеше всичко и защото беше видяло всичко.

– Милейди, пристигнахме на първото място, което ще видите тази нощ.
– Това шега ли е? Знаеш, че не виждам, за мен винаги е нощ…
*Не съм виновна, че съм такава…не съм, не съм*
– Кой си ти всъщност? Не знам дори името ти.
– Наричайте ме както желаете, милейди, аз съм ваш слуга от момента, в който влязох в стаята ви. Но знайте, че не сте виновна за нищо, приемете себе си като човек с късмет. Много неща не сте видяла и все още сте запазили душата си чиста. Но, за да ви зарадвам, милейди, ще направя една магия. – Смърт щракна с кокалестите си пръсти и тя вече се носеше в цветната вихрушка, която по-рано я беше донесла тук. – Виждате ли това?
– Не, нищо не виждам!
*Той подиграва ли се с мен?!*
– Сигурна ли сте, погледнете по-внимателно.

Тя напрегна очите си и за миг сякаш и се стори, че светли петна пробягаха пред очите и. Това не можеше да е истина, тя беше сляпа от дете. Реши, че е халюцинация, защото много иска да вижда, но тогава започна да различава цветовете и формите около себе си.

– Господи, виждам! Как го направи?
– Нищо не съм направил, милейди, заслугата е изцяло ваша. Просто повярвахте, че можете.
– Къде съм? – каза тя разглеждайки ръцете си за пръв път. Погледна към спътника си, видя картината, която любимата и учителка и беше описвала, когато не слушаше. Видя Смъртта, но не се уплаши, сякаш знаеше, че е в безопасност. – Има ли огледало, искам да се видя.
– Разбира се, милейди, насам.

Излишно е да казваме, че когато „виждаш” с ръцете и тялото си, ще ти е много интересно да видиш истинските цветове на всичко с очите си, а не това, което си представяш. Пристъпвайки към далечното огледалото, тя почувства страх. Ами, ако види нещо ужасно там? Ами, ако през целия и живот са я лъгали, че е красива? (В интерес на истината, тя често чуваше от роднините си, че има късмет, че е красива, защото така няма да умре сама заради слепотата си.)
*Заслужава ли си да виждам, ако ще се разочаровам?*

Sverige

Месец преди полета
При поредното ми среднощно събуждане си помислих: „Не съм излизала от България до сега, не съм се качвала на самолет до сега, нямам никаква идея каква е процедурата и дали няма да се загубя.“
Т.е. страх си ме беше.. очевидно.
Но все пак се вълнувах, нещо ново и различно най-накрая. Възможност да избягам поне за малко от всичко тук. Възможност да видя нещата от друг ъгъл. Възможност да видя свят. И кой знае.. може би възможност за ново начало. Определено имам нужда от това. Няма да лъжа, че през последните месеци си мисля, че всъщност нищо не е останало за мен тук и няма какво да ме задържа и че ако ми предложат да остана там, най-вероятно ще се съглася. Ето толкова имам нужда от ново начало. От друга страна, човек не може да избяга от себе си и проблемите ми ще ме настигнат, където и да отида. Но пък разнообразието е хубаво нещо.

Преди полета
Събудих се през нощта със стомах свит на топка. И мисълта, че ако сега не умра значи съм безсмъртна. Хах!

20160509_142909

Заспах, кошмар, добро утро, баня, път, малко хапване, летището, багажа, мотане, качване, събличане, прибиране и пак напред, автобусчето и ето ме пред тоя кошник хахах. Сега ако не умра, значи съм безсмъртна.

Continue reading